Моят мрачен период от майчинството

В стаята беше тъмно. Тишината най-сетне тържествуваше след дълъг ден, пълен с ревящи деца. Слепоочията ми пулсираха, свлякох се на пода в кухнята и притиснах колене към гърдите си. Обвих ръце около себе си, люлеейки се леко, докато сълзите течаха по лицето ми. И двете деца спяха. Съпругът ми беше в командировка. А аз бяха сама с мисълта, която се въртеше в главата ми, след като се роди второто ми дете.

Аз съм провал.

Риданията ми ставаха неконтролируеми.

Имаше нещо сбъркано в мен. От зората на времето жените си седят вкъщи с децата. Щом те са могли, защо и аз да не мога? Защо ми е толкова трудно?

Дните бяха замазано петно от бебешко повръщано и експлоадиращи памперси. По-голямото ми дете избухваше мигновено, щом му обърнех гръб, за да почистя. Никога не можех да стигна достатъчно бързо до което и да е от двете деца. Някой винаги плачеше. И това беше постоянно напомняне колко драматично се провалях като родител.

В онези редки случаи, когато и двете деца спяха по едно и също време, скачах онлайн в отчаяна нужда от контакт с външния свят. Всички останали се забавляваха. Виждах доказателствата във фейсбук – усмихнати родители с щастливи деца в парка, в зоологическата градина, в библиотеката, в музея. Дори снимките им бяха ясни. Аз имах стотици снимки на децата ми, всичките размазани.

Около година след онзи случай, в който хлипах на пода в кухнята, съпругът ми гледа децата за вечерта. Имах планове за вечеря с приятелки, които не бях виждала от много време. Една от тях ме попита как я карам.

Автоматичният отговор „Добре, ти как си?” заседна на гърлото ми. Преглътнах, преди да промърморя: „Нещата не са добре. Никак не са добре.”

Стресната, приятелката ми се обърна на стола, за да ме погледне в очите. „Какво има?”

Раменете ми провиснаха. Не исках да признавам провала си, но истината се изтърколи. „Мисля, че не мога повече.” Главата ми клюмна от срам. Тя беше един от онези фейсбук родители, на които завиждах. „Ужасно трудно е да седиш по цял ден вкъщи с децата. Не знам как го правиш, защото аз имам чувството, че потъвам.”

„Спомням си тези дни.” Големите ѝ очи бяха пълни със съчувствие. Изобщо не видях осъждането, което очаквах. „Това бяха мрачни времена. Плачех постоянно.”

„Наистина ли? Ти?” Бях шокирана. Приятелката ми е един от най-спокойните хора, които познавам. Не си я представях как избухва в сълзи, дори и в най-тежкия си ден.

„О, да, когато децата бяха малки. Но сега е много по-добре, като пораснаха.” Тя сложи ръката си върху моята. „Нещата ще се оправят и при теб.”

Тялото ми се отпусна сякаш съчувствието ѝ премина през мен, отмивайки напрежението, което дори не знаех, че изпитвам. Някой най-накрая ме разбра. „Не съм знаела, че се чувстваш по този начин. Защо не съм го разбрала?”

Тя вдигна рамене. „Никога не съм говорила за това.”

„А защо?” Чуствах се ужасно, защото не съм била до нея в тежък момент. „Защо не сме говорили за това?”

„Не знам.” Тя се намръщи и поклати глава. „Явно жените просто не си говорят за тези неща.”

Истина е. Не си говорим за тези неща. „А трябва.”

Затова ние поговорихме. През годината се свързах с много майки и говорих с тях и лично, и онлайн. Бях изненадана да открия колко много „спокойни” фейсбук майки споделят чувствата ми. Не бях единствената, която плаче. Не бях единствената, която се чувства в безизходица. Не бях единствената, която е тъжна.

Не бях единствената. А това, че знаех, че и други майки са оцелели по трудния път, по който съм поела, ми донесе успокоение. Ако те могат, значи и аз мога.

От този разговор минаха две години. Все още имам мрачни моменти, когато децата ми ме изкарват извън равновесие. Но сега е по-добре, много по-добре. Понякога единствената светлина, от която човек има нужда в такива мрачни мигове, е да знае, че не е сам.

Преди няколко месеца друга моя приятелка роди второто си дете. Когато се чухме по телефона, тя ми призна, че се чувства смазана. „Видях снимките ти във фейсбук. Изобщо не знам как го правиш.” Страхопочитанието в гласа ѝ ми звучеше познато. Изпитвала съм го, когато гледах във фейсбук приятелите ми и децата им.

Разгледах последната, рядко ясна снимка на децата ми, която бях постнала. Буквално беше една от петстотинте снимки, които направих в парка. Но и двете ми деца бяха усмихнати и щастливи. „Съвсем нормално е да се чувстваш изтощена, когато си вкъщи с малки деца, особено с новородено и 2-годишно”, уверих я аз. „И аз бях така.”

„Наистина ли?” Долових скептицизма в гласа ѝ. „Но ти изглеждаш така, сякаш винаги държиш нещата под контрол.”

„Всъщност не”, отвърнах ѝ, хвърляйки поглед към трапезарията. Идеята за мен самата, свита в ъгъла, плачеща, изпълни мислите ми. „Бях там, където си ти. Това са мрачните дни от майчинството и са трудни. Но не си единствената. При мен нещата се подобриха. Ще се подобрят и при теб.”

Ако се чувствате изгубени в мрака на майчинството, говоря на вас. Мракът е истински и е много трудно да му избягате. Но няма нужда да се опитвате сами. Говорете с приятели, присъединете се към група по взаимопомощ или потърсете професионална помощ – това са някои от начините, за да преминете през тези тъмни моменти. Аз намерих светлина в мрака, значи можете и вие.

Тара Дата Дънли